четвъртък, февруари 16, 2006

That's my secret

Още от събота съм супер болен, гърлото ме боли сякаш съм глътнал цяла вратата на банята и после пак съм я повърнал, снощи ме заболя основата на езика, дера се като магаре, а всеки път когато си издухам носа, пълня кърпичката с нещо, което имам чувството, че е живо.
Ама не се давам, ходя си на семинарите и лекциите. На туториумите също. Днес бях на този по социология, където просто щях да заспя (нещо, което в последно време много често ми се случва, ебати пролетната умора - то е февруари още!). Мисля обаче, че никой не ме забеляза как мигам на парцали и едва си държа очите отворени, докато ни разясняват теориите на Емил Дюркхайм и Алфред Шютц. Следващата фаза щеше да е да си подпра клепачите с клечки, които сигурно щяха мигновенно да се спраскат под тежестта им.
Това, което ме накара да се разсъня и за съжаление не само не бе отминато, но и получи активен отзвук от всички в помещението (като нищо 40-50 изрода), бе моята кихавица, която грубо раздра тишината. Обикновено при такива масови струпвания на човеци не се чувствам много комфортно да си бия сервисите с 250 km/h и прилагам трика на задържане, за да не привличам внимание. В последните милисекунди преди вече очакваното от мен събитие проведох ускорен спор със себе си дали да карам по процедурата или - както впоследствие направих - да go with the flow ("..Ама човещинка, как да го задържиш..."). Ръка пред устата поставих, разбира се.
И се ослушвам да разбера, откъде ще дойде първото "Gesundheit!", за да насоча правилно благодарността си. Вместо него обаче прозвуча само едно оооооооооооргх от келеша пред мен. Едва след няколко секунди забелязах малкия зелен агент върху дисплея на и без това гадния му ACER, който, както казах, като нищо можеше да си тръгне и сам от там. С изнервената си физиономия и поведение тип еби-му-меча-сега-кво-да-правя прасето се погрижи всички да разберат, как непочтително съм му инвейднал аурата. Което логично доведе до злобни усмивки по мой адрес и дори подхилквания. Стана ми криво. Пък дори му се извиних два пъти и то с явна загриженост, понеже си представих моята реакция ако някой ми оплеска тошибата.
Ама не, оня дори малко преди края на туториума излезе церемониално отпред, седна на един свободен стол и започна да чисти екрана със специално намокрената за целта кърпичка. Добре ве, бахур, кво да направя? Ти сопол нямал ли си?
Или нека да те питам аз друг път като си духаш носа в немски стил. Като ги надуете тия гайди, си губя апетита, по дяволите, как не ви се пръскат кръвоносните съдове да се пънете, мазни сополанковци такива. Да си ги смъркаш навътре, вярно, също не е хубаво, ама поне го дай по-дискретно с дренажа, кви са тия духови арии.
Хайде, отивам за поредната доза Bioparox.

1 коментар:

  1. Ко няма, туй не е секнене - те серат през носа тез. Че и публично.

    ОтговорИзтриване